MCP и A2A
Два протокола за агентни системи — какво решава всеки от тях, кога ви трябва единият, кога другият и кога двата заедно.
Два протокола, появили се в рамките на няколко месеца един от друг, и двата предназначени за агентни системи. Този текст разглежда какво представлява всеки от тях, кога е необходим единият, кога другият и кога двата заедно.
За по-добра представа, ще използвам два примера. Единият е софтуерен и ще присъства през цялата статия — става въпрос за две системи в една организация:
- Календар за отпуски (HR юнит) — управлява знанието за отпуски, баланси, официални празници, правила за покритие на екипа, политика по одобрения.
- Staffing / Scoping (Delivery юнит) — управлява знанието за хора, умения, сениорност, ставки, ангажименти по проекти.
Другият служи само за интуиция. След малко ще стане дума и за него.
Преди да говорим за протоколите, нека изясним една идея. Един агент има две фундаментално различни посоки на комуникация:
- навътре — към собствените си инструменти и данни
- навън — към хора или други агенти
Първата посока е за достъп до способности. Втората е за делегиране на работа. Именно оттук идва и разделението между MCP и A2A.
Как агентът използва собствените си инструменти
Всеки агент има нужда от инструменти: бази данни, вътрешни API, документи, външни услуги, файлови системи, калкулатори и търсачки. Проблемът е как всички тези възможности да бъдат представени по унифициран начин, така че моделът да може да ги открива и използва. Именно този проблем решава MCP.
MCP (Model Context Protocol) — обявен от Anthropic в края на 2024 — предоставя унифициран начин, по който езиков модел получава достъп до инструменти и данни. Сървър предоставя инструменти, а клиентът — агентът — ги вика. Взаимодействието е синхронно, request/response, в рамките на една сесия.
Календарът за отпуски предоставя десетина инструмента: get_leave_balance, who_is_out,
team_coverage, list_holidays, request_leave и така нататък. Всеки има име,
описание и JSON схема на входа.
Прилича на OpenAPI, но не е
OpenAPI описва интерфейс за код. MCP описва интерфейс за разсъждение.
Приликата е истинска. И двете описват машинно четимо какво може една система, за да го ползва някой, който не е чел кода. И в двата случая има име, параметри, типове.
Разликата е една, но е съществена.
OpenAPI спецификацията се чете от генератор на клиенти или от програмист. След това програмистът пише код. Кодът е детерминистичен: извиква се точно това, което човекът е решил да извика, точно когато е решил. Спецификацията е документация към интерфейса — истинският интерфейс е кодът, който някой е написал, след като я е прочел.
MCP описанието се чете от модел, който сам решава дали, кога и с какви аргументи да извика. Няма компилация. Няма програмист по средата, който да е взел решенията предварително. Описанието не е документация към интерфейса.
За агента описанието е интерфейсът.
Оттук следва всичко останало. Полето description носи тежест, каквато summary в
OpenAPI никога не е носило, защото то е единственото, което моделът вижда — не кода,
не базата, не бизнес логиката. Затова добрите описания казват кога да се ползва
нещо, а не само какво прави:
{
"name": "get_leave_balance",
"description": "Колко дни платен годишен отпуск са останали на даден служител за дадена година. Използвай това ПРЕДИ да пуснеш заявка, за да провериш дали ще се събере в квотата.",
"inputSchema": {
"type": "object",
"properties": {
"employee": {
"type": "string",
"description": "Служител — име (или част от него), email, или числово id. Напр. „Георги“, „maria@example.com“, „4“."
},
"year": {
"type": "integer",
"description": "Година; по подразбиране текущата."
}
},
"required": ["employee"]
}
}
Второто изречение в description не описва функционалност. То е инструкция за реда на
извикване. Без него моделът пуска заявката и научава за квотата от грешката.
Погледнете и employee. Приема име, email или id — не employeeId: number. Схемата е
писана за нещо, което разговаря с човек и разполага с „Георги", а не за код, което
държи първичен ключ. Резолването е работа на сървъра.
Това е цялата разлика в един екран: схемата описва формата, описанието носи решението. При OpenAPI второто го няма, защото решението вече го е взел програмист.
Сделката
Ако всичко това звучи прекалено абстрактно, нека оставим софтуера за момент.
Ето и другия пример.
Купувате апартамент. Знаете какво е нужно — общо взето повечето хора знаят. Трябва скица от кадастъра. Данъчна оценка от общината. Удостоверение за тежести от Агенцията по вписванията. Оценка на имота, ако ще има кредит. Предварителен договор, капаро, нотариален акт.
Процедурите са публични. Гишетата работят. Никой не крие нищо от вас. Можете да свършите всичко сами — някои хора го правят.
И все пак наемате брокер.
Не защото не можете да отидете до кадастъра. А защото не знаете кое и кога точно се вади, кой документ има срок на валидност и ще изтече, докато чакате друг, кое става само след като имате нещо трето, и какво се прави, когато на гишето ви откажат. Не знаете и кои от всички тези документи изобщо се отнасят за вашия случай.
Институциите са вашето API. Гишетата вече работят. Брокерът не ги заменя, не строи втора община и не пази собствено копие на кадастъра. Той стои отгоре и знае кога, какво и защо.
Забележете нещо важно. През цялото време брокерът върши работата сам. Той просто използва различни институции като свои инструменти.
Това е MCP. Не втора имплементация на бизнес логиката ви, а слой, който описва вече съществуващото API така, че езиков модел да може да го ползва.
И точно затова описанието „Използвай това ПРЕДИ да пуснеш заявка" е по-важно от описанието „връща число". Брокер, който ви изрежда гишетата, но не ви казва в какъв ред да ги обиколите, не е брокер, а указател.
Сега сменете брокера с агент, а институциите с инструменти. Всичко останало е същото.
Границите на MCP
Три неща следват от природата на инструмента.
Инструментът е прозрачен. Виждате схемата, виждате какво връща, знаете какво ще стане, преди да го извикате. Това е сила — и граница.
Инструментът не носи преценка. team_coverage връща числа. Дали „двама на линия
от екип от петима през седмицата на 22 септември" е приемливо, решава този, който е питал.
Гишето ви дава документа, а дали сделката е добра, не е негова работа.
Инициативата е винаги на клиента. Подава се заявка и се чака отговорът в рамките на сесията. Никой не уведомява клиента по-късно — кадастърът не звъни.
Как агентът си сътрудничи с хора и други агенти
Понякога обаче инструментите не са достатъчни. Има задачи, които не искате да решавате сами, защото друг вече притежава необходимите знания, контекст или отговорност. Това е проблемът, който решава A2A.
A2A (Agent2Agent) е протокол за общуване между автономни агенти. Обявен от Google през април 2025, после дарен на Linux Foundation. Вместо да извиквате функция, делегирате задача.
Сделката, продължение
Досега в историята имаше един брокер — вашият. Но апартаментът има собственик, а собственикът също си има брокер.
И двамата брокери започват да си говорят.
Това, което си казват, не прилича на извикване на функция.
„Може ли клиентът ви да освободи имота до 15 септември?"
Това не е справка. Отсрещният брокер не знае отговора в момента, в който го чува. Ще трябва да провери, да се обади на клиента си, може би да изчака той да се разбере със съпругата си. Ще се върне след два дни с „може, но иска капарото една седмица по-рано".
Забележете какво не се случва по пътя.
Вашият брокер не получава достъп до чекмеджето с документите на продавача. Не научава, че продавачът бърза, защото е в процес на развод или има данъчен или финансов проблем. Не разбира дали отсреща стои човек с тридесет години стаж или новобранец, нито дали работи с бележник или със софтуер за милиони.
Получава отговор. И това е напълно достатъчно, за да продължи сделката.
И най-важното — онова, което обикновено се пропуска: брокерът на продавача си има свои гишета. Свой нотариус, своя банка, свой кадастър. Никой не праща вашия брокер да рови из документите на продавача, и никой не праща продавача до вашата банка.
Ето я цялата картинка в едно изречение: всеки брокер обикаля своите гишета, а двамата брокери говорят помежду си.
Тук идва и основната разлика. Брокерът вече не обикаля по институции, а разговаря с други експерти, които вземат собствени решения и носят отговорност за тях.
Това е A2A.
MCP навътре, A2A навън.
Как изглежда това като протокол
Аналогията се превежда почти буквално.
Ако MCP има Tool Description, A2A има Agent Card. Но Agent Card не описва инструмент. Той описва експерт.
Agent Card е визитката на брокера — JSON на добре известен адрес
(/.well-known/agent-card.json), който казва какво поема този агент, какви умения
предлага, къде да го намерите и каква автентикация иска. Тук важи същото правило от
предишната глава: това е всичко, което отсрещната страна вижда. Визитка, на която
пише само „брокер", не върши работа.
В нашия пример двете визитки изглеждат така.
Leave Planner Agent е агентната страна на календара за отпуски. В картата му не пише „връща баланси" и не са изброени десетте инструмента отпреди малко — те остават вътре, скрити зад него. Пише друго: че оценява риска от отпуски за даден набор служители и период, и че предлага по-нискорисков прозорец за ангажимент с дадена дължина. Две умения, формулирани като преценки, а не като справки. Отвътре това е съвсем обикновен агент — ползва свой MCP сървър над същото API, което обслужва и вътрешния уеб интерфейс на HR — но отвън нищо от това не се вижда. Вижда се брокер, който отговаря за своята страна на сделката.
Staffing Agent стои от другата страна на масата. Той обслужва акаунт мениджърите: знае кой какви умения има, кой докъде е ангажиран по проекти, какви са ставките, и сглобява предложения за клиентски екипи — през свой MCP сървър, над своя база, в своя юнит. Когато въпросът опре до наличност, той не бърка в чуждите данни и не си вади собствено мнение за отпуските. Пита. В тази двойка той е клиентът: този, който възлага задачата и чака отговор.
Картата на leave агента изглежда горе-долу така:
{
"protocolVersion": "0.3.0",
"name": "Leave Planner Agent",
"description": "Отговаря на въпроси за наличност на хора спрямо отпуски, официални празници и правила за покритие на екипа.",
"url": "https://leave-agent.internal/a2a",
"version": "1.0.0",
"capabilities": { "streaming": true, "pushNotifications": true },
"defaultInputModes": ["text/plain", "application/json"],
"defaultOutputModes": ["text/plain", "application/json"],
"skills": [
{
"id": "assess_leave_risk",
"name": "Оценка на риск от отпуски",
"description": "За даден списък служители и период връща кой кога отсъства, кои дни са критични за покритието и каква е общата увереност, че екипът е налице.",
"tags": ["hr", "availability", "risk"]
},
{
"id": "propose_staffing_window",
"name": "Предложение за прозорец",
"description": "Предлага алтернативен начален период с минимален риск от отпуски за ангажимент с дадена дължина.",
"tags": ["hr", "planning"]
}
]
}
Както се забелязва, няма get_leave_balance, няма team_coverage, няма и следа от
десетте инструмента. Те са зад границата. Изложени са само две умения, и двете формулирани
като преценки.
Task е ангажиментът, а не въпросът. За разлика от MCP извикването, задачата има жизнен цикъл:
submitted → working → [ input-required ] → completed / failed / canceled
input-required е буквално „ще питам клиента си и ще се върна". Задачата не се
проваля и не изтича — тя чака. Проектирано за неща, които траят минути или часове.
Артефактът е това, което брокерът ви носи накрая: не суровите документи на продавача, а отговор — с условия, срокове и понякога предложение, за което не сте питали.
Спецификацията се движи бързо — пътят беше
agent.json, послеagent-card.json; транспортът беше само JSON-RPC, после се добавиха и други. Проверявайте имената на полетата спрямо версията, която таргетирате.
Непрозрачността е решение, не пропуск
Това, че вътрешните инструменти на отсрещния агент не се виждат, не е недостатък на протокола. Това е смисълът му. Два агента от различни екипи или компании могат да работят заедно, без да си разкриват имплементацията — точно както двама брокери сключват сделка, без да си показват тефтерите.
В нашия софтуерен пример това е буквално: leave агентът може да е на един framework и един език, staffing агентът на съвсем друг, на различни модели, в различни облаци. Границата не се променя от нищо от това. Сменят ли се вътрешните системи и инструменти на едната страна, другата не разбира.
Същият въпрос, зададен като задача
Да се върнем при двете системи. Акаунт мениджър пита:
„Клиент X иска екип от трима — един senior backend, един frontend, един QA — за 6 седмици от 15 септември. Можем ли да поемем ангажимент и какъв е рискът?"
С A2A staffing агентът не обхожда чуждия календар. Делегира цел:
Staffing ──► Leave задача: оцени риска за тези кандидати в този период
Staffing ◄── Leave working „проверявам баланси…"
Staffing ◄── Leave working „смятам покритие на Платформа…"
Staffing ◄── Leave input-required
„Двама кандидати имат ЧАКАЩИ заявки за 22–26 септември.
Консервативно (заети) или оптимистично (свободни)?"
Staffing ──► Leave „консервативно"
Staffing ◄── Leave completed
артефакт: оценка на риска + предложен алтернативен прозорец
Това е брокерът, който се обажда обратно: „проверих, но има един въпрос — как искате да броим двете чакащи?"
Така изглежда спирането за уточняване:
{
"id": "task-7f3a91",
"status": {
"state": "input-required",
"message": {
"role": "agent",
"parts": [{
"kind": "text",
"text": "Двама кандидати имат чакащи заявки за 22–26 септември. Да ги третирам ли като заети (консервативно) или като свободни (оптимистично)?"
}]
}
}
}
Задачата не приключва и не се проваля. Стои в това състояние, докато staffing агентът
не изпрати отговор по същия id — и това важи дори ако междувременно връзката е
паднала или процесът отсреща е бил рестартиран. Точно тук е разликата спрямо едно
tool извикване, което просто щеше да върне грешка или да изтече.
Накрая се връща артефактът:
{
"window": { "start": "2026-09-15", "end": "2026-10-27" },
"assumption": "pending_treated_as_busy",
"candidates": [
{ "employee": "Георги Иванов", "role": "senior backend",
"availableWorkingDays": 26, "totalWorkingDays": 30, "risk": "low" }
],
"criticalDays": [
{ "date": "2026-09-24", "team": "Платформа", "onDuty": 1, "threshold": 2 }
],
"holidays": [{ "date": "2026-09-22", "name": "Ден на независимостта" }],
"overallRisk": "medium",
"narrative": "Ангажиментът може да се поеме, но в седмицата 21–25 септември покритието е слабо",
"alternative": {
"start": "2026-10-06",
"overallRisk": "low",
"why": "Има натрупване на заявки за отпуски около Деня на независимостта."
}
}
Ето го целият аргумент в един JSON. overallRisk, criticalDays и threshold са
сметнати вътре в leave агента, от екипа, който притежава правилата. Staffing
получава присъда, а не суровини, от които сам да си вади присъда.
При изложен MCP тези три полета нямаше да съществуват никъде. Щяха да са разсъждение в чужд системен промпт.
Календарът за отпуски спря да бъде база данни с API и стана експерт, който има мнение — включително предлага прозорец, за който никой не е питал.
Кога кое
След всички примери дотук вероятно вече интуицията се оформя. Нека я сведем до няколко прости правила.
| Попитайте се... | Ако отговорът е „Да“ |
|---|---|
| Другият трябва да знае нещо? | MCP |
| Другият трябва да реши нещо? | A2A |
| Другият трябва да използва вашите инструменти? | MCP |
| Другият трябва да използва своите инструменти? | A2A |
| Очаквате справка? | MCP |
| Очаквате експертно мнение? | A2A |
| Едно и също разсъждение ще живее на две места? | A2A — това е прагът |
| Взаимодействието трае и може да поиска уточнение? | A2A |
| Отсреща всъщност е база данни? | нито едното — това е API |
На езика на сделката: „дай ми данъчната оценка" е справка. „Може ли да стане до 15 септември" е преценка. Първото го върши гише. Второто иска някой, който познава своя клиент, своите срокове и своите ограничения — и който има право да отговори от негово име.
Изборът зависи от четири неща:
Къде живее бизнес логиката. С изложен MCP разсъждението „какво означава този календар за риска на проекта" се случва в промпта на staffing агента. Правилата на HR екипа — че чакащите заявки не се броят за сигурни, какъв е прагът на покритие, че празниците не са работни дни — живеят в чужд системен промпт, версионират се с чужд деплой и се тестват от чужд екип. HR притежава данните, но не и присъдата върху тях.
Броят консуматори. Докато питащият е един, MCP би могъл да бъде напълно достатъчен. При втори консуматор вече нещата се променят.
Контекст и качество. С MCP staffing агентът трябва да натовари всички сурови календарни данни в своя контекст и да разсъждава върху тях. При седем души това е без значение. При двеста се затормозява и качеството пада точно там, където най-много трябва.
Формата на взаимодействието. Синхронно request/response, или задача, която продължава известно време, очаква обратна връзка и може да даде отговор дори след седмица? Второто няма как да се реализира с MCP.
| MCP | A2A | |
|---|---|---|
| Свързва | агент → инструменти | агент → агент |
| Прозрачност | схемата се вижда | черна кутия |
| Взаимодействие | request/response | задача с жизнен цикъл |
| Продължителност | милисекунди–секунди | минути–часове |
| Инициатива | винаги клиентът | и двете страни |
| Единица работа | много извиквания, всяко дребно | една задача — цялата |
| Кой разсъждава | консуматорът | доставчикът |
Кога и двете
В нормална система въпросът почти никога не е „кое от двете".
Staffing Agent ──── MCP ────► [хора / умения / ангажименти]
│
│ A2A (една задача вместо десетки извиквания)
▼
Leave Agent ──── MCP ────► [календар за отпуски]
Всеки агент ползва MCP за своите инструменти, в своята граница. A2A пресича границата между юнитите. Всеки брокер обикаля своите гишета.
Къде минава границата
Не е юридическата — не е „различни компании", както обикновено се обяснява. Реалните критерии са четири:
- Кой деплойва независимо. Ако Delivery пуска нови версии, без да пита HR, между двете страни трябва versioning contract, а не споделен код.
- Мрежова ли е границата и без това. Различни облаци означава, че цената на мрежовия протокол вече е платена — round-trip-ът съществува, независимо какво тече по него.
- Каква е формата на взаимодействието. Синхронна справка или задача, която трае и пита обратно.
- Има ли какво да се скрие. Не интелектуална собственост, а имплементация — за да може едната страна да я сменя, без другата изобщо да разбере.
Защо разстоянието променя отговора
Ако даден агент в единия облак бъде свързан към MCP сървър в другия, всяко извикване на инструмент е round-trip през интернет. Агентният цикъл прави десетки такива на задача и се натрупва латентност.
Представете си брокер, който за всеки отделен въпрос вдига телефона към отсрещния офис. „Свободен ли е клиентът ви във вторник? А в сряда? А в четвъртък?" Петдесет обаждания вместо един разговор.
A2A моделът работи на едро по дизайн: цялата задача се делегира веднъж, отсрещният агент вика своите инструменти локално и връща артефакт.
Автентикацията е другата тема. A2A нарочно не измисля собствен механизъм — Agent Card декларира кой стандартен вариант иска и се ползва OIDC, workload identity federation или mTLS. Добра новина, защото това е решен проблем. Лоша новина: това е основната работа по интеграцията и никой SDK няма да я свърши вместо вас.
Порядъкът
При MCP staffing агентът сглобява картината сам. За всеки кандидат пита за баланс, за отсъствия в периода и за покритието на екипа му, после и за официалните празници. Трима кандидати, шестседмичен прозорец, по няколко инструмента на кандидат — сборът бързо става десетки извиквания, всяко със свой round-trip и своя порция сурови данни, които влизат в контекста и остават там.
При A2A обхождането не изчезва. То се случва от другата страна на границата, локално до данните, и обратно през мрежата минава само присъдата.
само MCP: десетки извиквания · leave логиката живее в чужд промпт
A2A: една задача · няколко съобщения · leave логиката си остана вкъщи
MCP е защитим — ето в кой момент престава да бъде
За описания сценарий само MCP е напълно защитим избор. Staffing агентът монтира leave MCP сървъра, обхожда календара, събира картината, отговаря. Работи. В продукционна среда това би работило. Ако някой ви каже, че тук трябва A2A, той продава протокол, а не решава проблем.
Въпросът не е дали MCP работи. Въпросът е кога спира да работи.
Моментът: вторият консуматор
Докато staffing е единственият, който пита „кой е свободен", всичко е наред. Логиката живее на едно място — в неговия промпт — и това място е точно едно.
После се появява втори консуматор. Finance иска да знае дали може да поеме ангажимент през четвъртото тримесечие. Recruitment иска да знае кога има капацитет за онбординг. И на трите системи им трябва едно и също нещо: какво означава „наличен".
С изложен MCP всяка от тях си го определя сама. И трите определения се разминават на дребно:
| Въпрос | Staffing решава | Finance решава | Recruitment решава |
|---|---|---|---|
| Чакаща, неодобрена заявка? | заета (консервативно) | свободна (оптимистично) | заета |
| Праг на покритие? | минимум двама души | 50% от екипа | не го проверява |
| 22 септември? | празник, не се брои | брои се | празник |
Никой не е сгрешил. Всеки е взел разумно решение в своя контекст.
Но сега на ръководната среща три системи дават три различни отговора на въпроса „можем ли да поемем клиент X" — и никой не може да каже кой е верният, защото определението за „рисково" не съществува никъде като определение. То е разпръснато в три системни промпта, поддържани от три екипа, версионирани в три деплой цикъла.
Още по-лошо: когато HR смени политиката — вдигне прага на покритие, промени как се третират чакащите заявки — трите системи трябва да се обновят поотделно, но практиката показва, че те няма да се обновят едновременно. Ще се обнови една, след месец втора, а третата ще продължи да дава стария отговор, докато някой случайно не забележи.
Това е моментът. Не е броят служители, не е обемът данни, не е сложността на календара. Архитектурният праг не е броят заявки. Архитектурният праг е броят места, на които живее едно и също разсъждение. Едно е добре. Две вече е дефект, който още не се е проявил.
A2A го решава по единствения начин, по който изобщо може да се реши: „рисково" се изчислява на едно място, от екипа, който притежава домейна, и се връща като присъда. Трите системи получават един и същ отговор, защото има само един отговор.
Ако ви трябва образ: това е разликата между сделка, в която едно лице отговаря за състоянието на имота, и сделка, в която купувачът, банката и нотариусът правят три отделни проверки по три различни критерия и после спорят на масата чия е вярната.
Три по-малки прага
Същият обрат, в по-слаба форма. Когато разсъждението почне да се променя без вас — ако HR пипа правилата по-често, отколкото staffing пипа промпта си, вече сте в дълг. Когато въпросът спре да се събира в едно извикване — оценка, която трае, иска уточнение или трябва да потърси по-късно. И когато данните надхвърлят контекста — при двеста души консуматорът се дави точно на въпросите, където най-много му трябва качество.
Цената, която се плаща при превключване към A2A
Губите прозрачност при дебъг — когато отговорът е грешен, не виждате защо, поради чужд екип, чужд облак и като цяло черна кутия. Добавяте още един LLM цикъл, тоест цена, латентност и още едно място, където може да се случат халюцинации. Работите с по-незряла екосистема, отколкото с обикновено REST API. И замразявате граница, която после се мести трудно — организационно, не технически.
Затова се превключва, когато прагът е достигнат. Не предварително, „за всеки случай".
Ако „агентът" отсреща всъщност прави справка в база, това е API. Обвиването му в task lifecycle не добавя стойност — все едно да наемете брокер, за да ви извади една скица.
Ако взаимодействието наистина е „дай ми данните, аз ще преценя" — и преценяващият сте само вие — MCP е по-правилният отговор.
Какво се проваля и в двата случая
Три неща не зависят от избора на протокол.
Описанието е договорът, на всяко ниво. При MCP отсрещната страна вижда описанието на инструмента. При A2A вижда Agent Card. И в двата случая това е буквално всичко, което вижда. Пишете ги като за нов колега, който има достъп само до тях — без достъп до кода, без възможност да пита, и който ще действа веднага.
Непрозрачността има цена при инцидент. Черна кутия плюс чужд екип плюс чужд облак означава, че без trace няма никакъв шанс да се дебъгва грешен отговор. Договорете разпространение на trace context и корелационни id-та преди първата интеграция, не след първия инцидент. Половин час предварително спестява седмици после.
Валидирайте от своята страна. Описанията и картите са входна точка за prompt injection. Сървърът трябва да налага правилата си сам, а не да разчита, че моделът ще спази написаното. „Одобрява само мениджър" е проверка в кода, не изречение в описанието.
Финални думи
MCP и A2A не са конкурентни технологии. Те решават различни задачи и в повечето реални архитектури работят заедно.
MCP дава на агента достъп до неговите инструменти, данни и възможности. A2A му позволява да възлага задачи на хора или други агенти, които притежават собствен контекст, знания и отговорности.
Докато системата има един консуматор и едно място, където се вземат решенията, MCP често е напълно достатъчен. С нарастването на броя независими участници обаче възниква нов архитектурен въпрос — не къде се намират данните, а къде трябва да живее разсъждението.
Когато едно и също разсъждение започне да се копира в няколко различни системи, неизбежно идват разминаванията. Не защото данните са различни, а защото различни участници започват да поддържат собствена интерпретация на едни и същи правила.
Затова изборът между MCP и A2A рядко започва от самите протоколи. Той започва с един по-фундаментален архитектурен въпрос:
Кой трябва да вземе това решение?
Ако решението принадлежи на агента и той използва собствените си инструменти, MCP е естественият избор. Ако принадлежи на друг експерт — човек или агент — тогава A2A позволява то да остане там, където му е мястото.
Протоколите свързват системите. Архитектурата определя къде живее разсъждението.